Част 2: Целият покрив избухна в хаос.

Гостите извадиха телефоните си.
Бодигардовете се втурнаха напред.
Скрипачът отстъпи назад в шок.
Но Вивиен не можеше да помръдне.
Не заради инвалидната количка.
А заради снимката, която трепереше в ръката на малкото момче.
„Не…“ прошепна тя.
„Това е невъзможно…“
Момчето я гледаше право в очите.
„Сега си спомняш майка ми?“
Устните на Вивиен се разтрепериха силно.
Преди осем години.
Частна болница в Париж.
Скрита бременност.
Милиони платени, за да бъдат заглушени репортерите.
И една уплашена млада жена, която тя обеща да защити.
Но когато славата дойде —
Вивиен изчезна.
Момчето пристъпи по-близо.
„Майка ми почина миналата зима.“
Тишина.
Покривът внезапно стана леден.
„Тя те чакаше всеки ден.“
Дишането на Вивиен се разпадна.
Един от гостите прошепна:
„О, Боже мой…“
Момчето бавно бръкна отново в джоба си.
Този път —
той извади сгънато писмо.
„Трябваше да ти го дам, когато те намеря.“
Вивиен го грабна с треперещи ръце.
Тогава очите ѝ се разшириха.
Това беше НЕЙНИЯТ почерк.
Обещание, което беше написала преди години:
„Винаги ще се върна за нашия син.“
Светът около нея се срина.
Сълзи потекоха по лицето ѝ.
„Търсех те…“ прошепна отчаяно.
Изражението на момчето се втвърди веднага.
„Не,“ отвърна той.
„Ти търсеше репутацията си.“
Тълпата отново замлъкна.
И тогава изведнъж —
Вивиен осъзна нещо ужасяващо.
Усещането се беше върнало и в ДВЕТЕ ѝ крака.
Тя бавно се изправи напълно.
Покривът избухна в писъци.
Но момчето вече не я гледаше.
Той се взираше към входа на ресторанта.
Висок мъж в черен костюм стоеше там и мълчаливо наблюдаваше.
Лицето на Вивиен моментално побеля.
„Не…“ прошепна тя в ужас.
Момчето спокойно я погледна отново.
„Сега си спомняш и баща ми.“
Тайнственият мъж пристъпи бавно напред.
И екранът потъна в черно.