Част 2: Съпругата на мафиотския бос нарече сервитьорката неграмотна – след това сервитьорката каза едно изречение, което доведе цялата зала на колене

Част 2
Сервитьорката задържа погледа на Доминик Салваторе, без дори да мигне.
Само това беше достатъчно, за да промени атмосферата в залата.
Повечето хора не успяваха да гледат Доминик повече от няколко секунди, преди да сведат очи. Страхът правеше това. Но тази жена стоеше под кристалните полилеи и под тежестта на неговата империя така, сякаш нито едното я впечатляваше.
Бавно тя развърза черната си престилка, сгъна я внимателно и я постави до недокоснатата чиния с десерт.
— Казвам се Елена Морети — каза спокойно тя.
Името удари Доминик по-силно, отколкото би трябвало.
Не външно. Доминик Салваторе беше изтренирал емоциите да не се изписват по лицето му още преди години. Но Винсент забеляза лекото стягане в челюстта му.
Изабела също го забеляза.
И внезапно изглеждаше уплашена.
— Това е невъзможно — прошепна Изабела.
Елена я погледна.
— И последния път каза същото.
Шепот премина през ресторанта.
Доминик бавно се изправи от стола си.
Висок, овладян и опасен в тъмносивия си костюм, той сякаш накара цялата зала да замлъкне.
— Всички вън — каза той.
Никой не възрази.
След мигове ресторантът беше празен, а вътре останаха само хората от най-близкия му кръг.
Винсент до входа.
Двама охранители до прозорците.
Изабела, вцепенена до стола си.
И Елена, застанала под полилея, докато дъждът се стичаше по стъклата зад нея.
Доминик пристъпи по-близо.
— Елена Морети умря преди осем години.
— Както и твоята съвест — отвърна тя.
Винсент рязко си пое въздух.
Никой не говореше така на Доминик.
Но Доминик не избухна.
Напротив — стана по-спокоен.
По-опасен.
— Познаваш жена ми — каза той.
— Знам какво е направила.
Изабела най-сетне избухна:
— Доминик, тази жена е луда!
Елена я игнорира.
— Онази сметка в Палермо? Тя я изпразни преди три месеца.
Доминик се обърна към Изабела.
Лицето ѝ пребледня.
— Не беше кражба — каза бързо тя. — Беше временно.
— Колко?
Тя се поколеба.
Елена отговори вместо нея:
— Единайсет милиона и четиристотин хиляди.
Тишината изпълни стаята.
— Откъде знаеш това? — попита Доминик.
Лека усмивка докосна устните на Елена.
— Защото аз изградих системата, от която тя ги открадна.
По лицето на Доминик проблесна разпознаване.
Късове спомени се върнаха. Момиче в бяла рокля, тичащо из сицилианска вила. Смях, отекващ в каменните коридори.
— Елена… — каза той бавно. — Господи.
Преди осем години Лука Морети и семейството му уж бяха загинали при експлозия на яхта след кражба на милиони от империята Салваторе.
Само че Елена стоеше точно пред него.
— Ти изчезна — каза Доминик.
— Не — отвърна тихо Елена. — Нас ни изтриха.
Доминик пристъпи още по-близо.
— Ако си жива, тогава баща ти…
— Беше убит.
Думите паднаха като куршум.
Изабела изпадна в паника.
— Доминик, не я слушай!
Елена най-после я погледна.
— На твое място бих се тревожила повече какво ще стане, ако я послуша.
За първи път тази вечер Изабела изгуби самообладание.
— Мислиш, че ще избере теб вместо мен? — изсъска тя.
— Не — отвърна студено Елена. — Мисля, че съпругът ти приема предателството лично.
Доминик мълчеше.
Това изплаши Изабела повече от всякакъв вик.
— Кога се запозна с жена ми? — попита Доминик.
— Преди шест месеца.
— Станала си сервитьорка, за да се доближиш до нея?
— Станах сервитьорка, за да потвърдя, че пере пари чрез офшорните ти сметки.
Очите на Доминик се присвиха.
— И?
— Не работеше сама.
Дори Винсент се изправи по-стегнато.
— Кой? — попита тихо Доминик.
Елена погледна право към Изабела.
— Ти му кажи.
— Нямам представа за какво говори — отсече Изабела.
Елена въздъхна, извади сребрист телефон от джоба си и го постави на масата.
Изабела пребледня.
Доминик отключи телефона с лицево разпознаване.
Лицето на жена му.
Той прелистваше мълчаливо почти минута.
После вдигна поглед.
И яростта в очите му накара Винсент да отстъпи назад.
Доминик прочете едно от съобщенията на глас:
— „Плащането е потвърдено. Маршрутите на пратките на Салваторе са предадени на мрежата Орсини.“
Винсент изруга тихо.
Орсини.
Съперници.
И то жестоки.
— От колко време? — попита Доминик.
Изабела замръзна.
— От колко време продаваш информация на враговете ми?
— Д-две години.
Доминик остана напълно неподвижен.
Две години.
Прехванати доставки. Мъртви хора. Опити за убийство.
И през цялото време тя е спяла до него.
— Не разбираш — прошепна Изабела. — Имах дългове.
— Кой те вкара в това?
Отново Елена отговори:
— Матео Орсини.
Погледът на Доминик рязко се насочи към нея.
— Познаваш го.
— Той уби баща ми.
Дъждът заудря яростно по прозорците.
— Защо дойде тук тази вечер? — попита Доминик.
Елена срещна погледа му.
— Защото Матео Орсини планира да те убие.
Тишината сякаш избухна в стаята.
— Откъде знаеш?
— Защото през последните осем месеца — каза спокойно Елена — бях внедрена и в неговата организация.
Дори Доминик изглеждаше шокиран.
— Проникнала си при Орсини?
— Проникнах навсякъде.
— Защо?
Самообладанието ѝ леко се пропука.
— Защото преди осем години мъже убиха баща ми, изгориха семейството ми живо и обвиниха вашата империя за това.
Доминик я гледаше втренчено.
— Мислела си, че аз съм го наредил.
— Мислех, че баща ти го е направил.
— А сега?
Елена погледна Изабела.
— Сега знам кой го направи.
Внезапно Елена забеляза малко червено отражение в стъклото зад Доминик.
Изражението ѝ мигновено се промени.
— Долу!
Доминик реагира без колебание.
Прозорците експлодираха навътре.
Изстрели разкъсаха ресторанта.
Стъкло се посипа по мраморния под. Един от охранителите падна мигновено, докато Винсент отвръщаше на огъня.
Елена сграбчи Доминик и го дръпна зад преобърната маса, докато куршуми разкъсваха кристалите над тях.
— Току-що ми спаси живота — каза Доминик.
— Не ме карай да съжалявам за това.
Полилеят се срути и половината зала потъна в мрак, осветен само от червените аварийни лампи.
Тогава Изабела изпищя.
Една от разбитите странични врати се отвори.
На прага стоеше мъж с черно палто, от чиито рамене се стичаше дъжд.
Висок.
Слаб.
Усмихнат.
Матео Орсини.
Стрелбата отвън спря незабавно.
Защото това никога не беше заради снайперистите.
А заради страха.
— Доминик — каза топло Матео. — Винаги си обичал драматичните вечери.
Доминик бавно се изправи с пистолет в ръка.
— Матео.
Цялото тяло на Елена се напрегна.
Усмивката на Матео се разшири, когато я видя.
— Ето я и моята призрачна дама.
Омразата в очите на Елена можеше да подпали стомана.
— Трябваше да си останеш мъртъв — каза небрежно Матео.
— Ти първи.
Матео се засмя тихо, после погледна към Изабела, свита на пода.
— Жалко — промърмори той.
После отново се обърна към Доминик.
— Знаеш ли — каза леко — баща ти се молеше по-дълго, отколкото очаквах.
Стаята замръзна.
— Бащата на Елена също.
Елена издаде пресечен звук до Доминик.
Матео се усмихна и на двамата.
— Това е проблемът на старите империи. Рано или късно идва някой по-силен.
Доминик вдигна оръжието.
Но димни гранати се разбиха през счупените прозорци и погълнаха залата в хаос.
Стрелбата избухна отново.
Трийсет секунди по-късно Матео Орсини беше изчезнал.
Както и Изабела.
Винсент се появи из дима.
— Той я отвлече.
— Не — каза тихо Елена.
Доминик се обърна към нея.
Елена гледаше кървавата следа, изчезваща под дъжда.
— Не я е отвлякъл.
— Тя тръгна с него доброволно.
Тогава Винсент вдигна нещо близо до разбитата врата.
Снимка.
Стара. Обгоряла по краищата.
Доминик погледна надолу…
…и застина.
На снимката се виждаха две деца край морето в Сицилия преди години.
Тъмнокосо момче.
Смеещо се момиче в бяло.
Малкият Доминик Салваторе.
Малката Елена Морети.
А в долната част, написани с черно мастило, стояха пет ужасяващи думи:
„ВИЕ НИКОГА НЕ БЯХТЕ ИСТИНСКАТА ЦЕЛ.“