Мариана се наведе, за да вдигне банкнотите.
Не защото й бяха нужни, а защото не искаше да оцветят безупречно бялата мраморна повърхност.
Тя внимателно ги постави на ръба на кошчето за боклук и спокойно каза:
„Трябва да ги запазиш. Тези пари… ще ти потрябват.“
Алехандро застина за миг.
В нейния тон нямаше никаква злоба.
Нямаше и молба.
Тази спокойност… го смути повече от всяко упрекване.
„Все още ли се държиш толкова важно?“ – ръмжеше Алехандро, обръщайки се към Камила. – „Виждаш ли? Беден, но пълен с гордост.“
Камила се засмя насмешливо и се хвана по-силно за ръката му, гледайки Мариана от главата до петите с пренебрежение.
В този момент група мъже в черни костюми влезе в лобито.
На челото беше сивокос мъж с командваща осанка и уважителен поглед, следван от изпълнителни директори и екип за пресата.
Мениджърът на мола се поклони дълбоко:
„Госпожо Мариана, всичко е готово. Презентацията ще започне след три минути.“
Цялото лоби потъна в мълчание.
Алехандро побледня.
„Госпожо Мариана?“ – гласът му се пречупи, сякаш някой стискаше гърлото му.
Мариана леко кимна.
Тя постави кърпата върху количката за почистване.
Спокойно свали ръкавиците си.
Незабавно се появи асистент и внимателно сложи елегантно бяло сако върху раменете й.
За няколко секунди „почистващият персонал“ изчезна.
Сега пред Алехандро стоеше друга жена:
Косата й беше разпусната, стойката – изправена, погледът – дълбок и студен.
Сивокосият мъж направи крачка напред и обяви с ясен глас:
„Чест е да ви представя госпожа Мариана Ортега, основателка на марката „Феникс от огън“ и главен инвеститор в тази ексклузивна колекция, която стартира тази вечер.“
Алехандро направи крачка назад, напълно смутен.
Червената рокля с рубини зад Мариана – същата, която той беше презрял – носеше неговото име.
Мариана се обърна към него.
И се усмихна.
Но това вече не беше крехката усмивка на жената от преди седем години.
„Преди седем години каза, че не съм достатъчно добра за теб.“
„Преди няколко минути каза, че никога няма да мога да докосна тази рокля.“
Тя вдигна ръка. Персоналът отвори витрината.
Мариана докосна червената материя с грация.
Светлините караха лобито да изглежда като в пламъци.
„Колко жалко…“ – прошепна тя. – „Защото този, който вече няма право да докосва нищо от това… си ти.“
В този момент телефонът на Алехандро започна да вибрира непрекъснато.
Съобщение от секретарката му:
„Господине, стратегическият партньор току-що е изтеглил цялата инвестиция. Те подписаха изключителен договор с… госпожа Мариана Ортега.“
Преди да успее да реагира, Камила внезапно го освободи от ръката му.
„Не би ли трябвало да си вицепрезидент? Беше ли всичко лъжа?“
Тя се обърна и си тръгна, стъпките й с токчета отекваха като удари с чук върху разбитата гордост на Алехандро.
Мариана премина покрай него.
Не го погледна.
Остави само една фраза да виси във въздуха, мека като вятъра:
„Благодаря ти… че ме пусна тогава.“
Алехандро остана неподвижен в средата на лобито, заобиколен от лукс, светкавици и шепоти, затворен в реалност, която никога не си беше представял, че ще трябва да срещне.
След 7 години развод, той намери бившата си жена да работи като чистачка, мълчаливо наблюдавайки рокля за милион долара зад витрината на магазина.
