Всеки следобед след училище, когато Юнис и приятелите ѝ се прибираха у дома, те виждаха една облечена в ръбена и изтъркана дреха жена, стояща на ъгъла близо до училищния вход.
Косата ѝ беше заплетена, лицето ѝ – прашно и изцапано, дрехите – скъсани и избелели, но очите ѝ светеха с нещо дълбоко и тъжно.
Всеки ден, когато децата минаваха, тя се усмихваше на Юнис и прошепваше:
— Юнис… дъще моя… това съм аз, твоята майка.
Думите застопоряваха всички на място.
Приятелите на Юнис се погледнаха с неверие.
— Какво казва? — прошепна един от тях. — Току-що те нарече дъщеря си?
Юнис се принуди да се засмее, лицето ѝ изчервено.
— Тя е луда! Родителите ми са живи и добре. Вижте ме — дори приличам на баща си! Тази жена просто е безумна.
Приятелите ѝ се засмяха и продължиха нататък, като въртяха очи.
Но жената не спря да се усмихва. Тя просто стоеше там, наблюдавайки Юнис да се отдалечава — с очи, които не изглеждаха ядосани, а тъжно човешки.
Юнис беше на десет — единственото дете на богато семейство, което живееше в голяма вила на ръба на града.
Баща ѝ беше бизнесмен, майка ѝ — известен куратор на изкуство.
Тя имаше всичко: хубави дрехи, голямо училище, собствена стая, пълна с играчки.
Но когато помоли родителите си да ѝ позволят да се прибира сама „като другите деца“, нещата се промениха.
Тогава започна да се появява лудата жена.
Всеки ден.
На същото място.
Със същите думи:
— Юнис… детето ми…
Един следобед, когато минаваха, приятелите ѝ я побутнаха.
— Хей, тя пак е тук. Защо говори само с теб?
Юнис сви рамене, преструвайки се на раздразнена.
— Не знам! Може би иска пари. Или внимание.
Но вътре в себе си се чувстваше неспокойна.
Имаше нещо в очите на жената — болка, която не беше от лудост.
Един дъждовен ден, когато Юнис се прибираше сама, жената се приближи.
Гласът ѝ трепереше:
— Не се бой, Юнис. Мога да го докажа. Аз съм истинската ти майка.
Юнис замръзна, след което извика ядосано:
— Стига да казваш това! Ти си луда! Аз вече имам родители — истински! Ако още веднъж ми говориш, ще кажа на мама, и тя ще те арестува!
Жената отстъпи сякаш е ударена. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Съжалявам… не исках да те изплаша…
Юнис се обърна и побягна през дъжда към дома.
Зад нея жената прошепна:
— Започваш да приличаш на нея…
На следващия следобед жената не беше там.
За първи път от месеци ъгълът беше празен.
Приятелите на Юнис се зарадваха.
— Най-накрая! Замина! Може би са я заключили някъде.
Юнис се принуди да се усмихне, но не почувства облекчение.
Нещо вътре в нея я болеше — може би вина.
Тя винаги си беше обещавала да бъде добра към всички… а думите ѝ бяха накарали някой да плаче.
Тази нощ не можа да заспи.
В съня си чу глас, който я викаше през дъжда:
— Юнис… детето ми…
Няколко дни по-късно, докато помагаше на майка си да чисти дневната, Юнис забеляза нещо странно.
Зад голямата златна семейна снимка на стената, на гърба на рамката, беше залепен кафяв плик.
На него беше изписано името ѝ: „За бебе Юнис“.
Любопитна, тя го отвори.
Вътре имаше стара писмо, написано с треперещ почерк:
„Моя най-скъпа Юнис,
Ако някой ден четеш това, моля, повярвай ми, че никога не съм те изоставяла.
Взеха те от мен, когато едва бе на една годинка.
Казаха ми, че не съм достойна да те отгледам.
Казаха ти, че съм мъртва.
Но никога не съм преставала да бдя над теб.
Винаги съм до теб — всеки ден.
Обичам те повече от живота си.
— Мама.“
Юнис почувства света да се върти около нея.
В същия момент майка ѝ влезе.
— Какво държиш? — попита остро.
Юнис се опита да скрие писмото, но майка ѝ видя паниката в очите ѝ.
Тя взе плика, прочете само един ред… и побледня.
След това, без дума, разкъса писмото на парчета.
— Защо направи това?! — извика Юнис.
Гласът на майка ѝ трепереше.
— Има неща, които никога не трябва да знаеш, Юнис. Не сега. Никога.
Тя напусна стаята, затръшвайки вратата.
На следващия ден Юнис отиде на училище мълчалива.
Гласът на жената ехтеше в съзнанието ѝ:
„Мога да го докажа… Аз съм истинската ти майка.“
Когато часовете свършиха, Юнис излезе навън — и замръзна.
Пътят беше пълен с полицейски коли, мигащи светлини и събрало се множество близо до познатия ъгъл.
Минал мъж прошепна:
— Бездомна жена е починала тук тази сутрин. Удряна от кола, бедното същество.
Сърцето на Юнис спря.
Тя се промъкна през хората.
Полицай вдигна ръка:
— Стойте настрана, млада госпожице.
Гласът ѝ трепереше.
— Моля… мога ли да я видя? Тя винаги ли е стояла тук… да говори с момиче след училище?
Офицерът намръщи вежди.
— Да. Тя е тук от месеци. Луда, казаха. Но виж какво намерихме в ръката ѝ.
Той показа малък сребърен медальон, замърсен с пръст.
Вътре имаше избледняла снимка на бебе — с пухкави бузки, светли очи — с името ЮНИС написано под нея.
Земята сякаш се изплъзна под краката ѝ.
Юнис рухна на земята, в сълзи.
Тази нощ къщата беше странно тиха.
Родителите ѝ избягваха да я гледат.
От стаята си Юнис чу как спорят зад затворени врати.
— Казах ти, че е приключено! — прошепна майка ѝ.
— Как трябваше да знам, че ще се върне?!
— Нямаше право да вижда детето!
— Тя е истинската майка, Хелън! Не можеш да го изтриеш!
Юнис покри устата си, за да не проплаче.
Всичко, което е знаела — всяка истина — се разби като стъкло.
Късно през нощта тя се промъкна в градината.
Вятърът беше студен; луната се скри зад облаците.
В ръката си държеше сребърния медальон, върнат ѝ от полицията.
Тя го отвори, докосна малкото лице вътре и прошепна:
— Съжалявам, мамо. Не знаех. Не знаех, че наистина си ти.
Мек ветрец разплиска косата ѝ.
И за кратко тя се закле, че е чула глас — тих, нежен, носен от вятъра:
— Прощавам ти, дете мое. Винаги съм го правила.
Години минаха.
Юнис порасна в тихо, мислещо младо момиче.
Семейството ѝ остана богато; животът ѝ отново изглеждаше перфектен.
Но тя знаеше по-добре — зад всеки портрет в тази къща се криеха тайни, твърде тежки за разказване.
Понякога се връщаше на онзи ъгъл близо до училището — вече напукан и обрасъл с плевели.
Тя оставяше малък букет лилии и сгъната бележка:
„Все още те помня, мамо.
Казваха ти, че си луда.
Но ти беше единствената смела, която ми каза истината.“
Една вечер, докато слагаше цветята, малко момиче, което продаваше вестници, се приближи.
— Госпожице, вие ли сте тази, която оставя цветя тук всяка седмица?
— Да, скъпа. Защо питаш?
— Защото вчера дойде и една дама. Плачеше. Казала е… благодаря, че я простихте.
Юнис замръзна.
— Как изглеждаше?
— Не беше бедна като другите. Имаше сиво палто, дълга коса… и караше голяма кола.
Детето избяга, преди Юнис да успее да попита повече.
Юнис се обърна към дългия, извиващ се път зад ъгъла — където фаровете на далечна кола изчезваха в мъглата.
Странно чувство я обзе — половин страх, половин надежда.
Може би миналото не беше толкова заровено, колкото си мислеше.
Нежен аромат изпълни въздуха — жасмин — същият аромат, който се носеше около лудата жена, когато се усмихваше през сълзите си.
Юнис затвори очи, стискайки медальона в дланта си.
И във вятъра, тя чу отново, тихо, но ясно:
„Дъще моя… никога не те оставих.“
Епилог
Беше ли наистина лудата жена мъртва?
Или някой друг — който знаеше твърде много — е стоял на нейно място онази нощ?
Никой никога не разбра.
Само Юнис знаеше, че всеки път, когато вятърът шепне през дърветата край пътя,
той все още я вика по име.
Има една Луда Жена, която винаги казва на Юнис, че е нейната Биологична Майка, когато Юнис се прибира с приятелите си, след като затворят от училище.
